Като че ли съвсем скоро бях малка, а така бързо да забравя как се вадят млечни зъбки. Единственото, което изплува в паметта ми беше как баща ми връзва разклатеното зъбче с конец и се шегува, че ще върже другият му край за минаващия влак. Аз ревях от ужас, представяйки си как летя със 150 км в час след последния вагон, в примката на упорития млечен зъб, който отказва да бъде изваден с добро. Как ги смених, убийте ме, не помня. Друг бегъл спомен, който изплува в изтормозеното ми съзнание, беше как той ги мята към покрива на къщата, призовавайки някаква гарга, или врана беше, която в замяна на малкото ми млечно зъбче трябваше да пусне желязно. Пак ревях и се криех с дни при мисълта как ще се хиля с ужасяващ метален отблясък. Слава богу, нормални ми излязоха зъбите, малко кривички, но пък за сметка на това много здрави. Ето на – на 36 години нито един кариес!

Неделя е ден за пазар, но ако не сте ходили на Димитровградския, изобщо не ви го препоръчвам. Едно, че за пълната му и качествена обиколка са необходими поне 5 часа, друго, че оставате капнали – без нерви и крака и трето, ако все пак отидете не си купувайте нищо за ядене! Аз хем си знам, и пак сбърках. Но бях подведена от мъжа и детето – в старанието си да ги завлека там в ранни зори (6.30 местно време), зейнаха като комплект гарджета пред сергия дюнери, мекици и други разни чревоугодничества. Ех, какво да ги правя, на детето мекица, на съпруга – двоен дюнер. От скромност си взех и на мен един малък, да няма да преглъщам покрай тях, я! Чак след първата хапка установих, че смуглата девойка, която сръчно ги приготви, ги е поляла тайно, но обилно с чеснов сос. Изядох го, къде ще ида, но имах чувството, че дишайки изкарвам 15-метров пламък, а на 15-тата минута кръвното ми достигна стойности 30/10 и изпаднах в почти пълна летаргия. Може би затова, когато детето изрева, че го боли зъб изобщо не му обърнах внимание, а му креснах, че още е малко да го болят зъби и продължих да го сурна в транс от сергия на сергия. След още 15 минути положението стана неудържимо – малката не вадеше пръст от устата си и пищеше, че зъбът й се клати. Направих неимоверното усилие да се наведа. Да, наистина зъбът й плуваше напред назад, също като черно-белите кръгове пред очите ми. Ами сега? Насред пазара сме, плувнали в мръсотия и прах. Хванах я и за двете ръце, да спре поне да бърка в устата си. Продължи с език да бута злополучното зъбче. Накарах я да пее и да ми декламира стихове и я засурнах с всички сили към изхода. Хората ни гледаха като заразно луди и се отдръпваха да ни сторят път. Изскачащите иззад всеки ъгъл вампири, които крещяха “Фактури” и “Чорапи, по пет за лев” изпепелявах с дъх. Отдъхнах си, когато стигнахме до колата. Посягах с ръка към зъбчето, но се разубеждавах. “Не, не мога да причиня това на собственото си дете. Баща й да се оправя. Нали е мъж!” Той пък изохка. Прилошавало му само като гледа. А ако текне кръв, щял да припадне. “Какъв мъж си ти, бе?” бучеше като ехо в ушите ми. “Такъв. Изтънчен. Извисен. Да не бил касапин?”. Май нещо такова чух посред писъците на малката. Може и да съм сбъркала, не помня. Зъболекар! Това е. Специалист ни трябва. “Карай към къщи!” креснах като картечен откос. Гумите се форсираха и потеглихме с бясна скорост. “С катаджиите аз ще се оправям”. Знаех си аз, че съм сбъркала професията. В критични ситуации съм като генералисимус. За техен късмет обаче нито един не ни спря. Сигурно са прихванали с радар налудничавия ми поглед. Или чесновия дъх. Или и двете. Щастливци, да му се не види!

Зъболекарите също се оказаха късметлии. Нито един не работеше в неделя. Изгорихме повече бензин  обикаляйки града, отколкото да идем до пазара. Изведнъж ме тресна като мълния мисълта: “Комшията! Вярно, пенсионер е, но пък е зъболекар – още припечелва на частно, виждала съм окървавените му пациенти да излизат откъм мазето!” След пет минути почти изкъртих звънеца на входната му врата, а достопочтения пенсиониран зъболекар слезе на бегом, по пижама. Пет минути се дзвери шашардисано и след като се увери, че няма пожар, и аз, въпреки умопомрачението не се каня да умирам пред вратата му, съгледа широко отворената, пълна със сълзи  уста на малката, която не спираше с език да побутва малкото, злополучно, млечно зъбче. За части от секундата бръкна в устата й, и го извади. С пръсти. Звяр! Фашист! Франкенщайн! Доктор Хаус! Само не разбрах защо ме гледаше така недоволно и прикриваше носа си с ръка. Тръшна вратата, а иззад нея го чух как мърмори, че вече нито хората са хора, нито съседите - нормални. Да говори каквото си ще! Детенцето ми е важно! А то милото, държеше малкото млечно зъбче в ръчичка и се хилеше беззъбо като Спондж Боб - квадратни гащи. Ох, на мама щърбавото!

По пътя се запрепирахме. Аз настоявах според традицията да метнем зъбчето към покрива на някоя къща и да помолим случайно прелитаща гарга да пусне железен. Детето пък фъфлеше, че за това зъбче щяла да дойде някаква си фея, или пък мишле, което да остави в замяна на зъбчето паричка. Това е, да, днешната младеж. От най-невинна възраст знаят как пари да печелят. За фея, вярно, чувала съм, но напоследък чух, че участвала във филми на ужасите. Отпада като вариант. Само това остава – да ми спретне някакъв среднощен хорор за един нищо и никакъв зъб. Остава варианта с мишлето. Не съм го чувала, но детето авторитетно ми обясни, че миналото лято, когато приятелката й Мери-Лу се върнала от Испания, й разказала за въпросното мишле. Промъквало се нощем, взимало зъбчето изпод възглавницата на детето и на негово място оставяло монетка. Добре, така да бъде, ще забравим за безплатния вариант с гаргата, само да успее мишока да се телепортира от Испания. За всеки случай се подсигурих – мушнах под възглавницата си монета от 20 стотинки, и след обилната вечеря, придружена с 5-6 скилидки чесън (така де, и без това цял ден мириша, поне вечерта удоволствието да е пълно) изпаднах в безсъзнание.

-         Кхъ-кхъ! Хола, синьорррита!

 Каква е таз досада посред нощ, бе? От одеве нещо ме гъделичка по носа, пет пъти го гоня. На хеликоптер ми станаха ръцете. Искам да спя!

-         Пожаррррр! Хе-хе!

Бълнувам. Умореният ми мозък ражда кошмари. Очите ми не възприемат действителността. Някакъв мишок със сомбреро, два сантиметра разстояние между зъбите и раница на гърба подскача до носа ми. Изчезвай, Спиди Гонзалес. Ей сега ще ти дъхна, и ще те отнеса.

-         Ооо, синьорррита! Готина пижамка! У-ля-ляяя, а какъв свеж дъх!

Отварям с мъка едното око. Упорит, не се маха. Подскача нещо. Подиграва се. Плъх нещастен. Гъделичка ме по носа. Сигурно съм в делириум, от чесъна.

-         К`во искаш?

-         Ахахахх-кхъхх, прекрасната синьора се свести! Да имате случайно дребни, че ги свърших?

Сещам се, че под възглавницата сложих 20 стотинки, ама не съм в услужливо настроение. Даже в никакво не съм.

-         Ти к`во ше ми дадеш?

Мишока се стъписва. Престава да подскача. Възмутен е даже. Имал 50 евро, ама на цяло, не можел да ми ги даде.

-         Изчезни тогава! - заспивам отново и се отнасям в блажената страна на сънищата. Я го гледай ти, нахален мишок, аз да не съм му кафе-машина да пускам ресто!

-          Българка ли? Стисната еврейка! Аз се чудя защо гаргата дори не си подаде документите според закона за държавните поръчки, Феята на зъбките отлетя за Щатите, снима си се в хорор-филми и пет пари не дава заради часовата разлика! Само аз, будалата, продължавам да събирам зъбки за едната чест и слава, и на всичкото отгоре ме изнудват! Позооооррр! Изнудвачкаааа! Не те ли е срааам?

-         Стига си ми крякал, че ще взема чехъла! 50 евро или живота, избирай!

Натиква ми с малките си миши ръчички някаква банкнота, като не спира да мрънка колко много работел, колко е онеправдан и колко му е писнало от изнудвачи, аз му подавам в просъница стотинката, обръщам се и… Блаженство. Никога не съм спала по-сладко.

-         Мамооооо!

Божичко! Това е детето! Какво става? А, вече е ден. Слънцето грее, а малката тича към мен и възторжено пищи.

-         Виж! Виж какво намерих под възглавницата! Истина е! Истинааа!!! Мишлето е взело зъбчето ми и ми е оставило паричка!

Да бе, да… Сигурно съм станала насън и съм ги сменила. Нали си сложих стотинката под възглавницата. Съгласявам се равнодушно, все още сънена, а детето продължава да се радва и да скача върху мен. Под възглавницата ми нещо шумоли. Бъркам – банкнота. 50 евро. Очите ми се отварят окончателно и придобиват размер на палачинка. Дежа ву. Нали сънувах снощи? Ех, да не бях прекалявала с пустия чесън!

Ще ги сложа на сметка. На малката. Ако успявам всеки път да изнудвам мишлето, докато си смени всички зъбки състояние ще натрупам. Ще стигнат за шини, да не й станат зъбите криви, като моите. Изведнъж си спомням – миналата година ми вади мъдрец моя зъболекар. Един такъв красив и голям… Кой знае колко пари му е смъкнал, щом аз едно малко млечно зъбче за 50 евро пласирах. Честно казано яд ме е. Ненаситни печалбари, ей т`ва са зъболекарите. Ще видят оттук нататък, всички зъби ще си прибирам. Само дано мишока не се откаже и не замине за Боливуд. Или Чинечитб. И да вземе да участва в разни ъъъ… филми. Пък на гаргата не ми се ще да разчитам. Вярно, нашенска си е, но какво е едното родолюбие пред мисълта да изкяриш някой лев?