Събота сутрин е. Пералнята тихичко се върти, само от време на време тихото изчаткване при промяната на програмите нарушава божествената тишина около мен. Успяла съм да изчистя, прането се пере услужливо ( бог да благослови създателя на пералната машина! ) и незнайно как съм се озовала сама. Разкош. Ще посветя остатъка от деня (или поне отрязъка, във който съм  сама) на себе си, ще си попиша, ама тъй, както само аз си знам... Сядам пред компютъра, пускам си лека, ненатрапчива музичка, която ме потапя в меланхолично-носталгично, и същевременно закачливо настроение... Започвам и... телефона звъни. Звука му дразнещо раздира вълшебната атмосфера около мен. Изчаквам - може да е грешка, но той повтаря, потретва... Тръгвам да издиря слушалката, а пътьом се чудя защо още ми е този стационарен телефон - и без това ползвам само мобилния. И въпреки това несъзнателно всеки месец се улавям как възпитано се редя на опашката и плащам послушно за неизползваемата услуга.
- Да - казвам с най-отегчения глас, с който разполагам в момента. Кой знае кой се обажда... На кого ли съм притрябвала. И все пак - може да е нещо важно...
- Дай на майка си да се обади! - ми заповядва някакъв мъж отсреща. Ама-ха! За миг загубвам ума и дума. Майката в тази къща съм аз! После се сещам, че гласът ми е като камбанка, нищо че съм на 35, и често ме бъркат с дете...
- Няма я - отговарям вече развеселено и с най-звънливите нотки в гласа си. - Никога не е живяла тук...
- Дай някой възрастен тогава! - продължава да ми заповядва мъжкия глас.
- Аз съм възрастната тук, така че ако не искате да разговаряте с мен - дочуване... - тъкмо с облекчение да затворя, а гласът припира :
- Чакай, Миличка?!, не ме ли позна? - Ама и сега... И името ми знае... То според мъжа ми, не трябва да се вързвам толкова - на половината жени, за да избегват конфузното непомнене на имената им викат така. Но все пак...
- Съжалявам... лошо ви чувам, не мога да позная - чувам прекрасно, но се правя на улава - гласът нищо не ми говори...
- Вуйко съм бе! - ... абе имам един вуйчо, но той от години е в чужбина, даже не съм сигурна... май в Канада беше, но как така изведнъж се сети да се обади, а и откъде знае телефона ми, след като се нанесох да живея тук само преди три години?...
- Аааа, вуйко... как се сети да се обадиш бе? - абе вуйко не вуйко, нещо фалшива ми се струва тази работа... Ама пък може и той да е, от къде да знам, да не осъждам предварително човека...
- Как сте, Миличка, как са майка ти баща ти...
- Добре са, благодаря, и ние сме добре...
- Вуйковото, ще ме извиняваш, че така по телефона, ама... на зор съм милото ми... - знаех си аз! Гнила ми е цялата работа още от началото, ма чакай да видим какво ще измисли...
- Закъсах я нещо тука, на път съм и не мога да се прибера... Ще можеш ли да ми услужиш със двеста лева - утре като се прибера - връщам!
- Ще видя вуйко, не знам... Ама как ще ги вземеш? - аз и пет лева нямам в момента, в хладилника ми мишката, дето се промъкна да открадне нещо за ядене, не можа да издържи шока и се обеси от отчаяние, ама поддържам заблудата. Временно.
- Ей сега ще пратя един познат миличка, че не мога да оставя колата... - ааа, значи и адреса ми знае, нищо, че никога не е идвал...
- Ми ти, вуйко, от Канада ли ще ми пратиш човека? - стъписвам го за миг, но се окопитва -
- Върнах се за няколко дни, да уредя документите и пак заминавам... - тук вече реших да настъпя -
- Виж, вуйко, ако ти беше истински вуйко, първо при мене щеше да дойдеш, подаръци да донесеш, че даже ти пари да ми даваш, а не да искаш! А ти... чак като я закъса се сети за мене! Може ли такора нещо... Срамота! И нали идеш припечелил от Канада - как така я закъса изведнъж? Аз кво да кажа - питаш ли ме как се оправям, пет деца на плещите ми, искат да ядат, да са облечени ? - опитвам се да го избия на съвест, но отсреща  - неловки опити за съчувствие и изкуствени съжалителни възклицания...
- А и нали нямаш пари - айде да не те задържам на телефона, да не ти харча и тия, дето ги имаш...
Тук вуйко пак се стъписа - незнам от загрижеността ми да не го набутвам с телефон или от споменаването за петте деца. Всъщност не го излъгах - точно толкова са. Моите плюс комшийските, и за капак най-голямото - мъжът ми.
- Ами... поне сто нямаш ли? - тъпо-упорит, да се не види...
- Добре де, айде прати го тогава... мъжът ми тъкмо се  прибира... Нали помниш - в полицията бачка - все ще измисли как да помогне...
Край. Телефона ми беше затворен ясно и безпрекословно. Горкият вуйко! Стана ми мъчно - как ще се оправи сега закъсал, далеч от Канада... Брей какви лоши хора сме това българите... Няма кой да ти помогне в беда... За всеки случай звъннах на майка ми. Както си и мислех - вуйчо си беше далеч в Канада, и не само че не се е връщал, ами се зарекъл последния път още 10 години да не се връща...
Седнах си отново на компютърчето, но от раздразнение, че ме правят на балама хубавото ми настроение се беше изпарило, също като фалшивия вуйко...
След няколко седмици. Неделя. Към обед. Пак правех нещо - признавам си - без работа не мога да стоя, не се чувствам някак си спокойна... Изведнъж ме прекъсна същия онзи досаден звън на телефона. С още по-голяма досада започнах да издирвам слушалката. Мислено се напсувах, защо пак покорно съм платила таксата на излишния телефон, ама... нали все някога може да се наложи да го ползвам...
- Ало! - кой ли пак се присети...
- Миличка! Позна ли кой ти се обажда?
Ровя в паметта си, и единственото което изравям е спомена за фалшивия вуйко от Канада. ( И пак се хванах на Миличка !)
- Аааа, вуйко, ти ли си бе? - стана ми интересно, решил да ме повтори. Или ме е проучил като голяма будала, или пък е проверил, че мъжът ми няма нищо общо с полицията (освен, че от време на време го арестуват).
- Откъде се обаждаш бе вуйко? Пак ли го закъса? - ми любопитно ми е този път колко ще поиска и това си е...
- От Канада се обаждам Миличка, от Канада... Слушай сега - изпратих едно колетче - за тебе и за децата... Нали каза пет че ги имаш ( пък и помни! ). Там в дрешките... съм пъхнал десет хиляди канадски долара... - прекъсвам го набързо-
- Вуйко, ама цяла копюра ли, или... на пачка? - пак се стъписва.
- Ами... Цяла... как иначе ще я скрия... Слушай сега... - пак го прекъсвам -
- Вуйко! Да си жив и здрав бе! Господ здраве да ти дава! Цалувам та ва, вуйко! Всеки ден да изпращаш, и все по толкоз!!! Ама следващия път - за по-сигурно ги прати със запис или по сметка, нали ми я имаш? Хвала на такъв вуйко! Обичам та бе, вуйко! Един път да са сетиш и за мене - веднъж на сто години! - в това време се опитва да ми вземе думата, ама аз крещя вдъхновено и упорито благодарност след благодарност. Чувам го измежду репликите, че се опитва да каже:
- То, такова, използвай ги за нещо, или на сметка си ги сложи, ама има една подробност... - пак го прекъсвам -
- Вуйко! Нямам думи - така се радвам! Ей на! Разплаках са от щастие! Със всичките, като ги получа ще ида свещ да ти запаля, вуйко! Скъпоценен си бе, вуйко! Господ та прати! От здраве да не са оттървеш! Сега ша ги подредя децата - и за дрехи, и за обувки, и ядене, че и за играчки ша стигнат... Чакай, чакай да ги извикам - едно по едно лично да ти благодарят... по ред на номерата... Да знаят кой е вуйко им от Канада, и те да та благославят! - редя ги, ама майсторски ги редя, чак циганките по улиците бърни ще хапят от завист...
Горкия вуйко... Сигурно искаше да каже, че се е объркал да прати цяла копюра от десет хиляди, пък пак я е закъсал, та да му върна поне петте... Ама така се умори да слуша, пък и човека чак от Канада се набутва да се обади... реши, че е безсмислено и ми трясна телефона.
Сега стоя и си мисля... какво ли ще е следващия път. Защото сигурно ще ме потрети - ами че аз дъм толкова приятен събеседник. С глас - камбанка. Племенницата-мечта! Мила, любезна, пък услужлива... ама най-важното, че изслушвам хората... Нищо, че не винаги помагам... но може някой път да се объркам... Предполагам, че следващия път ще ми каже, че е починал, оставил ми е наследство от два милиона долара, но понеже му липсват средства да се погребе( то там погребенията са скъпи) да му върна единия милион, та да се погребе с достойнство човека...
Или пък да пробва номера с някой друг роднина - я леля от Китай, я чичо от Дубай, я някоя далечна братовчедка от Хавай... Едно време ( тук ме извинете за отклонението ), но имаше една много съдържателна българска поп-фолк песен, в която лирическият герой пращаше обекта на въжделенията си ( т.е. героинята )  ту до ХаВай, ту до ХаИти, ту до ХаНой... Няма да я цитирам в подробности, поради риск от поставяне на червена точка, а и все пак разказа би трябвало да е поучителен...