Постинг
11.09.2007 16:56 -
Прегърни ме... Мамо... ( Опит за щастлив край )
Всеки път, когато в дома идваха евентуални осиновители настъпваше малък празник. Учителките не казваха на децата, да не таят напразни надежди, но някак си, от напрежението ли, по въздуха се носеше онова трескаво очакване, че ще се случи нещо хубаво... Обикновено след дългата процедура на подготовката на документи, посещенията завършваха с хубав край, и децата тръгваха към новия си живот, хванали здраво за ръчичка новите си мама и татко... Тягостно беше някак си на госпожите, че се разделят с децата, с които са свикнали, но се радвахаза тях - та нали това беше най-хубавото - едно дете щеше да заживее спокойно, нормално в новия си дом, обградено с надежда и дълго жадувана обич...
Сърцето на Роси се свиваше всеки път, когато някое дете си тръгнеше щастливо... Ах, как искаше и нейната Радост да намери свое семейство... Тя самата беше мислила много пъти за възможността да вземе при себе си малката Радост и да я отгледа, но... какво можеше вече да предложи една 60 годишна жена, най-малкото разликата в поколенията беше огромна - та внуците и бяха по-големи от нея... А и знаеше ли още колко време и е отредено на този свят ? Ако нещо се случеше с нея, малката оставаше отново сама... Не, не можеше да и причини това, но вътре в себе си таеше желание да и помогне - на всяка цена... Семействата идваха и си отиваха, много от тях харесваха Радост, но след като узнаеха, че няма подписано съгласие за осиновяване се насочваха към дрего дете. От ден на ден светлинката на надеждата в очите на детето сякаш угасваше... Беше вече на 6 години, и някак си преждевременно израстнала, разбираше че шансовете и да има и тя свое семейство, своя майка постепенно намаляваха... Вечер, сгушена в малкото си креватче плачеше, мечтите и да бъде прегърната, гушната в прегръдките на мама постепенно си отиваха. Когато Роси беше дежурна, нощем винаги се спираше до легълцето и - даже насън малката продължаваше да хлипа, и чуваше как бълнува " Прегърни ме... мамо... мамо... прегърни ме...". Сърцето на Роси се обливаше в кръв, присядаше на ъгълчето и с часове я милваше по главата... Тежки сълзи пареха очите и... В подобна вечер тя взе решение - не и оставаше много, скоро щеше да се пенсионира, но трябваше да направи нещо хубаво за това дете преди да си отиде...
Когато обясни на директорката какво е решила да направи, единствения отговор беше " Не се занимавай Роси! Прекалено е сложно, гледай си живота, да се пенсионираш, и не взимай твърде присърце човешкото нещастие... То няма да свърши никога!". Обезсърчена, но решена да помогне Роси не се отказа. Отиде и тайно помоли деловодителката да и покаже досието на Радост. Знаеше, че не е редно, знаеше, че дори е подсъдно, но... Записа си името на майката, адреса, който тя беше посочила преди толкова години, и зачака... Знаеше, че след толкова много време е почти невъзможно да намери жената, която са търсили безуспешно, но вътрешно в себе си продължаваше да таи надежда - да я намери и склони да подпише така необходимите за дъщеря и документи.След няколко месеца се пенсионира. Поседя няколко дена в къщи - накъдето и да се обърнеше беше сама. Нямаше какво да прави. Работата и, децата, и липсваха ужасно. Не можеше и да се върне - заместничката и вече беше почнала работа, а да ходи там всеки ден като на гости и може би да пречи... не, не беше добра идея. Намери малкото листче, на което беше записала адреса, събра малко багаж и замина на следващата сутрин. Градът беше далече, налагаше се да сменя автобуси, влакове... Докато стигне, денят превали, затова намери малко хотелче, регистрира се и се настани. Попита на рецепцията къде се намира *** улица, а те с учудване в погледа и обясниха, че това се намира в циганската махала на града, и въобще не я съветват да стъпва там и още повече сама. Роси се усмихна - беше пропътувала половин България, а сега, на крачка от търсените отговори да се откаже ? Опита се да поспи същата нощ, но от вълнение не успя да мигне. Въпроси се лутаха из главата и, мисли, възможни варианти... На сутринта хвана едно такси и то я откара на търсения адрес. Беше валяло предната вечер, и сега Роси се оказа до глезените в кал, изправена пред някакво подобие на къща, от която за секунди излязоха поне 15 човека и я заобиколиха.
- Добър ден! Търся една жена, посочила е този адрес преди 6 години...
Изведнъж всички започнаха да викат един през друг, да говорят помежду си, да се карат, а някои я гледаха дори застрашително.
- Тихо! Каза най-възрастния от тях. - Коя си ти и за какво я търсиш ?
Роси започна да обяснява коя е, откъде е, и какви са причините поради които я търси. Изслуша я, а после бавно каза:
- Много време я търсиха тая, отдавна избяга, не сме я виждали със години... Ето, това са нейните деца - нито ги е потърсила, нито се е обадила, да ги види...Чу се, че се оженила повторно в някакво село, и още деца родила, ама къде е ... никой не знае. Ако искаш, да те заведа при майка и - може и да ти каже нещо...
Роси тръгна след него. Газеха в калта, но не това я притесняваше. Прави бяха като я предупреждаваха да не ходи сама. Сега сърцето и беше свито, но... нямаше връщане назад. Стигнаха до една къща, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне.
- Изчакай тук, да я повикам.
Възрастния влезе, и след няколко минути излезе с една жена, изглеждаше така сякаш тя го кълне и се карат.
- За какво я търсиш ? Нищо няма да ти кажа! Аз на полицията не казах, та на тебе ли ? Оставете я на мира ! - и се обърна да влезе обратно в къщата.
Роси никога не беше предполагала, че има подобна сила в себе си. Беше стигнала дотук, беше газила в калта, беше на милиметри от това да помогне на Радост... Стигна с две крачки жената, спря я и се разплака.
- Моля те, чуй поне за какво съм дошла !
Започна да и разказва за Радост, за това какво дете е, колко е талантлива, умна, колко я обичат всички... Как страда от това, че не е при майка си, и колко още ще страда от факта, че не могат да я осиновят... Възрастната циганка се разплака, на Роси отдавна и беше ясно, че и тя, като жена я разбира, слушаше за внучето, което никога не беше виждала, и плачеше...
- Бог да те благослови - повтаряше тя - Бог да благослови всички хора като теб, здраве да им дава... Аз съм бедна жена, нямах възможност да я търся, а и да я намеря, какво, с какво мога да я изгледам и да и помогна ? Изчакай, ще те заведа при майката, ще направи каквото трябва, ще го направи, ако ще да я пребия, ако ще да я убия на място, но заради детето ще го направи...
Тръгнаха към автогарата, изчакаха и се качиха на автобус за селото. По пътя и обясни къде трябва да се иде и какво да се направи за да се подпишат документите. Възрастната кимаше - знак, че е разбрала всичко, и обещание, че на всяка цена ще го направят. Когато пристигнаха, Роси на очите си не можеше да повярва. Такава мизерия, такава бедност не си беше представяла никога. От порутената кирпичена къщичка се показа жена - на около 30 може би, но толкова слаба и сбръчкана, а когато започна да говори с майка си, видя, че вече почти нямаше и зъби... Роси стоеше встрани, слушаше как майка и дъщеря се карат, чудеше се дали майката ще се съгласи, и дори на няколко пъти видя как възрастната жена крещейки, вдига ръце, сякаш да удари по-младата... " Оттук нататък няма какво да направя - всичко е в техни ръце " мислеше Роси. Извика възрастната, каза и че си тръгва, и я помоли да и се обади в хотела, каквото и да решат да правят. Тръгна си със свито сърце... и с надежда. Вечерта отново сън не я хвана. Виждаше блестящите очички на Радост, чуваше звънтящото и гласче... " Боже, дано това дете има късмет, моля те Боже !" - молеше се Роси в тъмнината.
На другия ден никой не я потърси. Безсмислено беше да ходи и да търси отново. Тръгна си, обезсърчена и отчаяна. Не можеше със сила да накара майката да подпише. Беше я намерила, беше и казала. Оттук нататък от нея, от човешкото в нея, зависеше дали детето и ще има бъдеще. Роси добре знаеше какво се случва с такива деца. Надяваше се, въпреки бедността, въпреки отчаянието си, майката да вземе правилното решение.
Върна се в родното си село. След няколко седмици бившите и колежки и се обадиха - да я чуят, да я поздравят и да я поканят на тържество, по случай нейното пенсиониране. Роси се зарадва - не я бяха забравили още... А и беше повод да види и дечицата, за които така силно тъгуваше. Приготви най-различни вкусотии, малки подаръчета за всички и в уречения ден замина за дома. Всички я посрещнаха, но сърцето и най-много се стопли, когато децата я заобиколиха и започнаха да пеят песничка, на която тя ги беше учила... Радост първа седна на коленете и, прегърна я и и прошепна " Лельо Роси, така се радвам... Мъчно ми беше за теб... А знаеш ли, че скоро ще си имам мама и татко ? " Сърцето на Роси подскочи от радост... С поглед потърси директорката, а тя потвърди :
- Да, преди няколко седмици, неочаквано, след толкова години, майката се появила, и решила да подпише официално отказа си. А преди няколко дни в дома дойде семейство от Франция, много харесаха Радост и чакаме да се уредят всички подробности...
За първи път от толкова време Роси се чувстваше невероятно щастлива... Да, беше успяла... Успяла да помогне на едно невинно дете...
- Радост, прошепна в ухото и,- обещай ми, че няма да ме забравиш... И че ще ми изпратиш снимка от Франция, с мама и тати...
- Обещавам Мамо Роси...
Сърцето на Роси се свиваше всеки път, когато някое дете си тръгнеше щастливо... Ах, как искаше и нейната Радост да намери свое семейство... Тя самата беше мислила много пъти за възможността да вземе при себе си малката Радост и да я отгледа, но... какво можеше вече да предложи една 60 годишна жена, най-малкото разликата в поколенията беше огромна - та внуците и бяха по-големи от нея... А и знаеше ли още колко време и е отредено на този свят ? Ако нещо се случеше с нея, малката оставаше отново сама... Не, не можеше да и причини това, но вътре в себе си таеше желание да и помогне - на всяка цена... Семействата идваха и си отиваха, много от тях харесваха Радост, но след като узнаеха, че няма подписано съгласие за осиновяване се насочваха към дрего дете. От ден на ден светлинката на надеждата в очите на детето сякаш угасваше... Беше вече на 6 години, и някак си преждевременно израстнала, разбираше че шансовете и да има и тя свое семейство, своя майка постепенно намаляваха... Вечер, сгушена в малкото си креватче плачеше, мечтите и да бъде прегърната, гушната в прегръдките на мама постепенно си отиваха. Когато Роси беше дежурна, нощем винаги се спираше до легълцето и - даже насън малката продължаваше да хлипа, и чуваше как бълнува " Прегърни ме... мамо... мамо... прегърни ме...". Сърцето на Роси се обливаше в кръв, присядаше на ъгълчето и с часове я милваше по главата... Тежки сълзи пареха очите и... В подобна вечер тя взе решение - не и оставаше много, скоро щеше да се пенсионира, но трябваше да направи нещо хубаво за това дете преди да си отиде...
Когато обясни на директорката какво е решила да направи, единствения отговор беше " Не се занимавай Роси! Прекалено е сложно, гледай си живота, да се пенсионираш, и не взимай твърде присърце човешкото нещастие... То няма да свърши никога!". Обезсърчена, но решена да помогне Роси не се отказа. Отиде и тайно помоли деловодителката да и покаже досието на Радост. Знаеше, че не е редно, знаеше, че дори е подсъдно, но... Записа си името на майката, адреса, който тя беше посочила преди толкова години, и зачака... Знаеше, че след толкова много време е почти невъзможно да намери жената, която са търсили безуспешно, но вътрешно в себе си продължаваше да таи надежда - да я намери и склони да подпише така необходимите за дъщеря и документи.След няколко месеца се пенсионира. Поседя няколко дена в къщи - накъдето и да се обърнеше беше сама. Нямаше какво да прави. Работата и, децата, и липсваха ужасно. Не можеше и да се върне - заместничката и вече беше почнала работа, а да ходи там всеки ден като на гости и може би да пречи... не, не беше добра идея. Намери малкото листче, на което беше записала адреса, събра малко багаж и замина на следващата сутрин. Градът беше далече, налагаше се да сменя автобуси, влакове... Докато стигне, денят превали, затова намери малко хотелче, регистрира се и се настани. Попита на рецепцията къде се намира *** улица, а те с учудване в погледа и обясниха, че това се намира в циганската махала на града, и въобще не я съветват да стъпва там и още повече сама. Роси се усмихна - беше пропътувала половин България, а сега, на крачка от търсените отговори да се откаже ? Опита се да поспи същата нощ, но от вълнение не успя да мигне. Въпроси се лутаха из главата и, мисли, възможни варианти... На сутринта хвана едно такси и то я откара на търсения адрес. Беше валяло предната вечер, и сега Роси се оказа до глезените в кал, изправена пред някакво подобие на къща, от която за секунди излязоха поне 15 човека и я заобиколиха.
- Добър ден! Търся една жена, посочила е този адрес преди 6 години...
Изведнъж всички започнаха да викат един през друг, да говорят помежду си, да се карат, а някои я гледаха дори застрашително.
- Тихо! Каза най-възрастния от тях. - Коя си ти и за какво я търсиш ?
Роси започна да обяснява коя е, откъде е, и какви са причините поради които я търси. Изслуша я, а после бавно каза:
- Много време я търсиха тая, отдавна избяга, не сме я виждали със години... Ето, това са нейните деца - нито ги е потърсила, нито се е обадила, да ги види...Чу се, че се оженила повторно в някакво село, и още деца родила, ама къде е ... никой не знае. Ако искаш, да те заведа при майка и - може и да ти каже нещо...
Роси тръгна след него. Газеха в калта, но не това я притесняваше. Прави бяха като я предупреждаваха да не ходи сама. Сега сърцето и беше свито, но... нямаше връщане назад. Стигнаха до една къща, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне.
- Изчакай тук, да я повикам.
Възрастния влезе, и след няколко минути излезе с една жена, изглеждаше така сякаш тя го кълне и се карат.
- За какво я търсиш ? Нищо няма да ти кажа! Аз на полицията не казах, та на тебе ли ? Оставете я на мира ! - и се обърна да влезе обратно в къщата.
Роси никога не беше предполагала, че има подобна сила в себе си. Беше стигнала дотук, беше газила в калта, беше на милиметри от това да помогне на Радост... Стигна с две крачки жената, спря я и се разплака.
- Моля те, чуй поне за какво съм дошла !
Започна да и разказва за Радост, за това какво дете е, колко е талантлива, умна, колко я обичат всички... Как страда от това, че не е при майка си, и колко още ще страда от факта, че не могат да я осиновят... Възрастната циганка се разплака, на Роси отдавна и беше ясно, че и тя, като жена я разбира, слушаше за внучето, което никога не беше виждала, и плачеше...
- Бог да те благослови - повтаряше тя - Бог да благослови всички хора като теб, здраве да им дава... Аз съм бедна жена, нямах възможност да я търся, а и да я намеря, какво, с какво мога да я изгледам и да и помогна ? Изчакай, ще те заведа при майката, ще направи каквото трябва, ще го направи, ако ще да я пребия, ако ще да я убия на място, но заради детето ще го направи...
Тръгнаха към автогарата, изчакаха и се качиха на автобус за селото. По пътя и обясни къде трябва да се иде и какво да се направи за да се подпишат документите. Възрастната кимаше - знак, че е разбрала всичко, и обещание, че на всяка цена ще го направят. Когато пристигнаха, Роси на очите си не можеше да повярва. Такава мизерия, такава бедност не си беше представяла никога. От порутената кирпичена къщичка се показа жена - на около 30 може би, но толкова слаба и сбръчкана, а когато започна да говори с майка си, видя, че вече почти нямаше и зъби... Роси стоеше встрани, слушаше как майка и дъщеря се карат, чудеше се дали майката ще се съгласи, и дори на няколко пъти видя как възрастната жена крещейки, вдига ръце, сякаш да удари по-младата... " Оттук нататък няма какво да направя - всичко е в техни ръце " мислеше Роси. Извика възрастната, каза и че си тръгва, и я помоли да и се обади в хотела, каквото и да решат да правят. Тръгна си със свито сърце... и с надежда. Вечерта отново сън не я хвана. Виждаше блестящите очички на Радост, чуваше звънтящото и гласче... " Боже, дано това дете има късмет, моля те Боже !" - молеше се Роси в тъмнината.
На другия ден никой не я потърси. Безсмислено беше да ходи и да търси отново. Тръгна си, обезсърчена и отчаяна. Не можеше със сила да накара майката да подпише. Беше я намерила, беше и казала. Оттук нататък от нея, от човешкото в нея, зависеше дали детето и ще има бъдеще. Роси добре знаеше какво се случва с такива деца. Надяваше се, въпреки бедността, въпреки отчаянието си, майката да вземе правилното решение.
Върна се в родното си село. След няколко седмици бившите и колежки и се обадиха - да я чуят, да я поздравят и да я поканят на тържество, по случай нейното пенсиониране. Роси се зарадва - не я бяха забравили още... А и беше повод да види и дечицата, за които така силно тъгуваше. Приготви най-различни вкусотии, малки подаръчета за всички и в уречения ден замина за дома. Всички я посрещнаха, но сърцето и най-много се стопли, когато децата я заобиколиха и започнаха да пеят песничка, на която тя ги беше учила... Радост първа седна на коленете и, прегърна я и и прошепна " Лельо Роси, така се радвам... Мъчно ми беше за теб... А знаеш ли, че скоро ще си имам мама и татко ? " Сърцето на Роси подскочи от радост... С поглед потърси директорката, а тя потвърди :
- Да, преди няколко седмици, неочаквано, след толкова години, майката се появила, и решила да подпише официално отказа си. А преди няколко дни в дома дойде семейство от Франция, много харесаха Радост и чакаме да се уредят всички подробности...
За първи път от толкова време Роси се чувстваше невероятно щастлива... Да, беше успяла... Успяла да помогне на едно невинно дете...
- Радост, прошепна в ухото и,- обещай ми, че няма да ме забравиш... И че ще ми изпратиш снимка от Франция, с мама и тати...
- Обещавам Мамо Роси...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2152
