От конкурса "Очи за себе си" в ХуЛите



Не знам повече от това какво да направя. Не знам! Наистина, понятие си нямам. Нямам желание да изневерявам на мъжа си. Но непрекъснато се получава. Просто така. От само себе си. И аз нямам обяснение как и защо. Да съм първа красавица – не съм. Да ме привличат чуждите мъже – съвсем не. Просто… и аз не мога да проумея защо. Не издържам повече на безпричинните, безкрайни скандали от ревност. Не стига, че ми ги вдига законно притежаващия право на това, а трябва да изтърпявам и тези на другите. Не мога повече така! Какво ли не опитах… е, не успях. Но… да ви запозная първо с житейския си проблем.
От млада съм си, как да кажа – хубавичка. Една такава симпатична, сладичка и приятна. Миличка, нежна и романтична. Възпитана, отзивчива и деликатна. Като ме заговорят съм любезна, гледам право в очите, усмихвам се… грея. Стоплям им сърцата. Пък като проговоря… то не стига гласчето ми - камбанка, ами съм и една такава вежлива, учтива, загрижена… Да ми се ненарадва човек. Казват, че блага дума железни врати отваря, ама чак пък толкова… От един невинен разговор що “дюкяни” се отвориха… да не говорим за сърдечните им порти. Аз каква вина имам? Докато се усетя от приказка на приказка, от лаф на лаф, мъжкият индивид насреща ми така се е оплел, че непонятно защо ми се кълне във вечна любов, свалил е (между другото) цял наръч звезди от небето, и свещенодейно ги е положил в нежните ми крачка. Е, не може така. Поне да не е всеки път. Уморих се да обяснявам, че имам приятел примерно, после мъж, слагах халки и на двете си ръце (в зависимост от коя страна се намира опонента), правих се реално и нереално на бременна и… Все тая. Обожават. Налитат. Настояват. Кълнат се. Упорстват. Падат на колене. Молят. Влачат се. Плачат. Обещават. Уверяват. Омръзна ми да бърша сълзи и сополи. А като ги пренебрегнеш – ревнуват, преследват, заплашват, скандали… Това не е живот. Не е! Не мога повече така!
Първото нещо което предприех, за да стопирам набезите беше да напълнея. Стигнах до 105 кг. Като счупих кантара престанах да се тегля. Постигнах успех, викам си. Но след себе си чувах възгласи от сорта: ”Секси яка мацуранка” и “Сладка кифличке – паднеш ли ми, здраво ще те омеся! Цялата ще те изям!”. Оказа се, че теглото ми ни най-малко не ги смути. После престанах да се обезкосмявам. Това вече няма как да не ги спре. Хвърлих епилатора, самобръсначките и пинсетите, и се понесох натюр. Изобщо не ги стреснах. Обожавали първичните жени. Животински. Естествени тоест. С косми. Както Господ ги е създал. Даже от напълняването започна да ми никне черен косъм на брадичката. Оставих го и си го отглеждах с гордост. И с надежда, че ще се сдобия с още, па дано като станат подобаващи брада и мустаци да ме оставят на мира. Отново неуспех. Само стенания:”Ах, как секси боцка!”. Престанах да се къпя. Дано ги отблъсне поне миризмата. Не си купувах парфюм по-скъп от 3 лева (за официални случаи). Не си правих маникюр и педикюр. Забравих що е то фризьор. Купих си куче. Огромно, зло и страшно. Магазините за дрехи ги заобикалях отдалеч. Пушех, пиех и не отказвах наркотици (ако ми предложат). Не и не. И те не се отказват. Даже напротив – още повече налитат. Като мухи на мед. Много съм била естествена. Различна. От всички жени, които познавали. Казах си: ”От днес нататък край и с любезността. Край на вежливостта, състраданието, милите усмивки. От днес ще бъда нагла, нахакана и груба!”. Вървя аз, облечена в стария, прокъсан анцунг, потна и разлюляна, с едната ръка държа детето, в другата десет броя пълни с покупки торби, а между зъбите си стискам каишката на неудържимия, див и злобен пес. “Да ви помогна, госпожице?” чувам зад гърба си. “Да бе, да. Уж да ми помогнеш, па да се събудиш сутринта в мойте чаршафи. Как ли пък не!”- мисля си и изръмжавам: “Не!”през зъби, за да не изпусна кучето. Целта ми е да го отблъсна, не да го убия чрез изяждане. “Но, моля ви, госпожице! Сърце не ми дава да ви гледам така! Не може, дайте на мен!” продължава наглитета му с нахалитет. “Мах` се, бе! Не съм ти ник`ва госпо`ица!” рева с пълно гърло и се мъча да издокарам зверски поглед. Даже замахнах с ръката, държаща десетте торби. Да си помисли, че налитам на бой. Добре, че не замахнах с другата – отиде детето. Явно инсценировката и кръвясването на околоочните ми орбити подейства, защото навлека изчезна. Яко дим. Зарадвах се и точно да извикам три пъти ”Ура”, когато прибирайки се получих едновременно смс, и-мейл и покана за чат от въпросния индивид. Харесвал бил категоричните, решителни и самостоятелни жени. Които знаели какво искат и как да го постигнат. Които здраво държали юздите на собствения си живот. Разплаках се от безсилие. На Квазимодо се превърнах, само и само да спре този кошмар и пак не успях…
Не знам вече какво да направя. Честно ви казвам, не знам. Отчаяна съм. Повече от това няма на къде. Не искам нищо, освен спокойствие. И силна храна, понякога. Не желая да изневерявам на съпруга си. Той е добър човек и не го заслужава. И аз не заслужавам безкрайните крамоли и скандали от ревност. Затова моля ви, ако някой, някога е имал подобен проблем, нека сподели как го е разрешил… Моля ви, помогнете ми! Не издържам повече!

смени си пола...

Лирическата да му мисли :)))
И все пак... доста драстично... ;)))

Убужавъм първични, цинични, романтични, категорични, риторични и изобщо много -ични жени!!! Дай си жисиема... а бе не бе. само номера, чи инъчи нема на кво дъ ти звънна!
Чекъм!

немаше ли гу? Бре, как съм та прупуснала? Пиши - диктувам бавну: нула-осям-осям-идинайсе-четирнайсе-стотин-питдисят-и-две :)))
шъ мъ нъмериш и на три пътя дубълЮ хухавела-клюмба-аху-иху-дебре-нет :)))

и тъ немъши. Ни тъ нъмирех сиреч. И ко прайм сига!? М?

Да ни са ма и-баннали утсякъде? Ми то са учакваше... с тая ненагледна прустутия...
Хайди, шъ придложъ ризервян въриант... ;)